Анубис е гръцки вариант на йероглифното Инпу или Анепу, древноегипетски бог на смъртта, а понякога и на Отвъдния свят.
Този бог е изобразяван с глава на куче (погрешно смятана за глава на чакал). Не се знае точно произходът му, но в плоча още от времето на Аха се споменава неговият празник. Оттук нататък той се смята за владетел на Отвъдното и ръководи всички погребални култове до края на V династия, когато се наблюдава възход на култа към Озирис. Тогава Анубис става само Пазител на Отвъдното. Известен е и като Пазител на мъртвите.
Изобразен е върху знака на XVII южен ном, в чиято столица Каза (Кинополис) съществувал специален култ. Неговото животно е дивото куче от долината на река Нил, което най- често е черно; Анубис е изобразяван като черно на цвят куче или човек с черна кучешка глава. Предполага се, че тук не става въпрос за цвета на траура, а за цвета на използвания при мумифицирането асфалт, т.е. цвета на възраждането. Религиозните спекулации го превръщат ту в син на Ре и Нефтида (според Текстове от пирамидите той е четвъртия син на слънчевия бог и баща на Qeb-hwt, позната и като Кебехут, богиня на прохладата), ту на Озирис и Нефтида, ту на Нефтида и на Сет, ту пък брат на Озирис.
Смята се също, че майка му е Хезат или Бастет, а баща му е неизвестен. Приписва му се изобретяването на мумифицирането — според озиристическата легенда след като Сет убива Озирис, Ре го изпраща да изпълни изискванията на погребалния култ към мъртвите и да го мумифицира. Тази легенда четем върху гроб от Средното царство, но най- вероятно е с по-древен произход, така че обредът по мумифицирането не се оказва нищо повече от повторение на един божествен обред по зададен вече архетип — ръководещият мумифицирането жрец носи маска и се отъждествява с Анубис. Най- широко разпространените определения за него са: този, който присъства на балсамирането, този, който стои навръх планината (планината извежда до дома на мъртвите — в нея са издълбавани хипогеите), владетел на некропола и този, който е ут (Имут — този, който е на мястото на балсамирането; той е пазител на тленните останки, както и на гробниците и некрополите.); ут е думата за бинтовете на мумиите.
Любопитно
В Книга на мъртвите той балсамира тялото на Озирис и пази тялото му.
В по- късни времена Анубис се съединява с древногръцкия бог Хермес за да образуват Херманубис.
Ролята на Анубис като Пазител на Отвъдното се изразява предимно в наблюдаване на кантара, на който душите на мъртвите се претеглят с перото на Маат. Ако душата е по-лека или равна по тегло с перото, Анубис изпраща душата при Озирис; в противен случай тя попада в Аммит.
Луций Апулей (Lucius Apuleius), намира доказателства, че култът към Анубис се поддържа в Рим поне до 2 век.
материалът е статия от Wikia
Гръцкото име на египетския бог Хор е Хорус и означава Този, който е горе или Този, който е далече. Божеството има глава на сокол и носи двойната корона на Египет и ореол от слънчевия диск.
Произходът на бог Хор е също толкова неясен, колкото е объркваща свързаната с него митологична традиция. В цял Египет има голям брой светилища на Хор, които често носели различни наименования. Изглежда първоначално е съществувал Хор (на египетски Хару), чийто символ е соколът (наричан бик). Този Хор бил господар на небето, а неговото владичество се потвърждава от текстове от Старото царство, които отъждествяват Хор с големия бог, същинското небесно божество. Въпросът е само, дали Хор бил символизиран от сокола, защото първоначално той е бил небесен бог, или защото първоначално е бил сокол и естеството на тази летяща високо в небето птица го е превърнала в господар на небето. По времето на Хелиополския синкретизъм Хор е отъждествен с Ра в образа на Ра- Харахти (Хор от Хоризонта), който се явил още в тиниската епоха в образа на човек с глава на сокол. Този Хор изглежда е Хор от Летополис (Втори ном от Делтата), с прозвището Хор Хенти Ирти – Хор с двете очи, който ръководи – като двете очи са Слънцето и Луната. Освен този небесен Хор, в мита за който някои египтолози привидяха историческо събитие, въз основа на което се е развил легендарен епос. В Бехедет (съвременен Даманхур в 17 ном от Делтата) откриваме един Хор с прозвището Стари или Велики (Хароерис), който бил смесван с един друг Хор от Шемнис, близо до Буто, наречен Младия или Детето (Харпократ). Този Хор, за когото решили, че е син на Изида и Озирис, изиграл решаваща роля в прочутата битка между Сет и Озирис.
Текстове от Пирамидите представят най- старата версия на легендата за този бог. Изида, въплътена в образа на лешояд, кацнала върху тялото на мъртвия Озирис и заченала Хор, когото родила и отгледала, за да отмъсти той за баща си. Когато порастнал, Хор предизвикал Сет за битка. В нея Сет му изважда окото (виж Уджат), но Хор си го взема, побеждава Сет и го кастрира. Накрая съветът на боговете възкачил Хор на трона на неговия баща Озирис, а Сет бил осъден вечно да носи Озирис. Към легендата Плутарх добавя елементи, които несъмнено отвеждат много назад във времето – той представя Хор като син на Озирис, роден след смъртта му, когото Изида отгледала в тръстиките и мочурищата в Шемнис, за да го скрие от преследващия го Сет. Когато станал мъж, той напуснал Шемнис и отишъл в Буто да получи короната на Долен Египет, откъдето тръгнал на война срещу последователите на Сет, заедно със своите поддръжници Шемсу Хор (Служители на Хор). Според един документ от късната епоха (Шабана) Тот или Геб бил съдник на спора и разделил Египет между враждуващите. Геб размислил и накрая отдал цял Египет на Хор. Тези битки между привържениците на Хор и тези на Сет са изобразени върху вътрешните стени на галерията, която огражда наоса в Едфу. Там се виждат Шемсу Хор върху платноходки, въоръжени с харпуни, откъдето удрят последователите на Сет, изобразени като хипопотами. Други текстове излагат крайния двубой между Сет и Хор. Последният е с извадено око от противника си, но успял да си го вземе и повалил Сет. Най- вероятно този двубой се е състоял в пустинята Кер- Аха, т.е. на изток от днешен Кайро.
Според някои автори Хор от Бехедет (Големият Хор), който впоследствие се превръща в бог- воин, вероятно е основателят на царството в Делтата, дотогава владение на последователите на Сет от Юга. Впоследствие Младият Хор повел бунта срещу господството на последователите на Сет. Изглежда така Хор успява да обедини Египет и да наложи култа към Озирис над цялата долина на Нил. Когато Египет отново се разделя на две земи в края на додинастическата епоха, Хор остава божество на държавата в Горен Египет, в Нехен (Хиераконполис). В Горен Египет имало и друго светилище на Хор – храмът в Едфу, в който е съхранен споменът за битката на привържениците на Хор срещу Апопис, т.е. срещу Сет. Един от Текстове на Пирамидите, отнасящ се за тази война, може да хвърли нова светлина върху едно стъписващо злодеяние, каквото е човекоядството, за което според Ювенал са виновни жителите на Дендера, т.е. последователите на Хор:
(Хор) залови последователите на Сет, счупи главите им, отряза краката им, изтръгна вътрешностите им, извади сърцето и изпи кръвта им, се казва там.
Това изглежда е ехо от племенните борби в додинастически Египет, където, подобно на някои примитивни народи, пиели кръвта на враговете си и дори изяждали суровото им месо, за да придобият жизнената им енергия.
Хор е смятан за първият фараон. Фараонът на Египет е негово въплъщение и именно тази божествена същност дава законното основание за владичеството.
Според един папирус от Рамезеума, епосът на Хор вероятно е бил представян и като театрална пиеса или по- скоро като средновековна мистерия в различни храмове по време на някои празници, и най-вече на зимния празник в Едфу, с който била чествана победата на Хор над Сет и привържениците му.
Хор е баща на четири божества, свързани с канопите от египетските погребални вярвания: Имсет (Амсет) (човек), Хапи (маймуна), Дуамутеф (чакал), и Кебехсенуф (сокол).
материалът е статия от Wikia
Озирис (Узирис) е гръцкото име на божеството Озар от древната египетска митология. Наричан е също и Унуфри (доброто същество). Йероглифното тълкуване на името му още не е напълно изяснено. Наложило се е разбирането, че то се произнася асер със същото гърлено а, което е характерно за съвременните арабски и иврит. Той е бог на мъртвите и владетел в царството на мъртвите.
В продължение на векове личността на Озирис е обогатявана, докато той се превърнал в сложно, но все пак логично в развитието си божество, особено близко до народи, изживяващи религия на спасението, основана на едно човеко- бог, изтърпял страданията измежду другите хора. Озирис се появява в Бузирис, където идва на мястото на един примитивен бог- пастир и закрилник на мъртвите – Анджати, чийто атрибути (Хека (кръстът) и нехех) приема. В този образ някои виждат една историческа личност, която по време на додинастическия период е обединила клановете в Делтата и по- късно – в цял Египет. От тогава тези атрибути стават и атрибути на фараона. Озирис е представян увит в погребално платно, държащ символите на царската власт – Джед, символ на стабилността. Най- старата версия за дейността му се открива в Текстове на пирамидите. По това време той е част от хелиополската енеада и е изобразен като син на Геб и на Нут, заедно с Изида, Сет и Нефтида. От този текст се разбира, че с помощта на Тот, Сет, сигурно с цел да узурпира властта, убива Озирис, който е наследил баща си Геб. Изида и Нефтида издирват трупа му с оплакване и когато го намират, боговете му възвръщат живота.
Някои моменти от легендата се появяват в по- късна епоха, като например балсамирането му от Анубис, отразено в един от Текстове на саркофазите (Средно царство). Тъй като Текстове от пирамидите нямат претенцията да предават легендата в нейната цялост, а само загатват за нея по различни поводи, някои елементи, срещани само в предадения от Плутарх мит (в неговия трактат За Изида и Озирис), може би водят началото си от много по- късна епоха. В този текст Геб и Нут имат четири деца, към които се прибавя и Хароерис (по-големият Хор) – тези деца се раждат последователно през петте допълнителни дни (виж календар). Озирис наследява баща им Геб и царува заедно със своята сестра и съпруга – Изида. Той носи на хората познания по земеделие, как да правят вино (което по- късно започва да представя годишният разлив на Нил.) и за начина на практикуване на религията. Това благотворно царуване кара Сет да ревнува и заедно със седемдесет и двама съзаклятници, по време на някакъв пир, той затваря Озирис и го хвърля в Нил. Тогава Изида тръгва да търси ковчега, който вълните отнасят чак до финикийските брегове на Библос, където върху сандъка с тялото расте дървовидна папрат и царят на Библос заповядва да му издялат стълб от това красиво дърво. Изида, която стига до Библос, го убеждава да й даде стълба и ковчега, който пренася в мочурищата на Хемнис, недалеч от Буто, където ражда Хор. Когато Сет научава за тази случка, той се възползва от отсъствието на Изида, присвоява си сандъка и разкъсва тялото на Озирис на четиринадесет парчета, които пръска по цял Египет. Изида издирва късовете, погребва ги на място и там се издигат светилища на Озирис, вследствие на което множество египетски градове добиват правото да се похвалят, че в тях се намира гробът на божеството. Озирис остава в света на мървите и става негов властелин. Според друга версия Тот, Анубис, Изида и Нефтида събират парчетата, мумифицират ги и обезсмъртяват сътвореното от тях тяло. Така Озирис става първа първата мумия, Унен- Нефер (вечно красивият). Установено е мястото, където бил удавен Озирис – името му е Недит и е разположено на брега на реката, близо до Абидос. В храма на Озирис в Абидос е била запазена главата му, а значимостта на тази част от тленните останки стават причина за поклонническите шествия до това свято място. Колкото до главата на Озирис и действителния й произход, за нея има само хипотези. Вероятно не е ставало въпрос за мумифицирана човешка глава, а за някакъв символ. Според преданието главата била запазена в някаква стомна от печена глина. Понякога обаче самата стомна се възприемала и почитала като глава на Озирис и съдържала само подобие на символа. Това обяснява ироничната забележка на Лукиан — гръко-сириец от 2 век, според кого в някои села на Египет едните почитат дясното рамо като божество, а другите, които са отсреща, почитат лявото. Едните се прекланят пред половин глава, а другите – пред глинено гърне или чиния.
И ето – създадена е легенда. Озирис е обожествен след смъртта фараон. Схващането за божествения произход на царуването е старо колкото самата институция, но тук се намесва и един друг основополагащ фактор – този цар се е отличавал с благост и насилствената му смърт, която създава някакъв контраст, се превръща в отправна точка на легендата. Гардиние подчертава тази обвързаност на Озирис с египетската монархия. В действителност божеството се представя като цар на цял Египет, въпреки че носи само бялата корона на Юга. То винаги се предтставя като мъртъв цар, превърнал се в Озирис, докато неговият наследник е въплъщение на Хор, син на Озирис. Още в Текстове на пирамидите умрелият фараон вече се отъждествява с Хор:
Ти (обръщение към душата на Пиопи) се носиш по реката, наречена Тис, ти се носиш към Абидос.Ти отваряш врата на боговете на хоризонта и радостните богове идват към теб. Те притеглят душата ти към небето и душата ти заема място между тях. Появяваш се като Хор, произлязъл от небесната утроба, и с това формата ти, излизаща от устата на Ра, е онази на Хор, първият измежду душите.
Празниците на Озирис, чествани в края на разлива, приемат някакъв земеделски характер само вторично – на първо място те отдават почит на възкресението на възкресението на починалия фараон в сина му; този празник, драма на царуването, подновява митичната история на Озирис и Хор. Всички останали религиозни черти на култа към Озирис се наслагват върху тази легенда. Озирис е свързан с водите на Нил, на които придава плодотворна сила; в някои варианти на легендата вместо да бъде спуснат по течението на Нил в сандък, той просто е удавен направо в реката – всъщност след като Сет го разкъсва на парчета, единственият къс, който не е намерен, е половият му член, тъй като бил погълнат от един оксиринкс – риба, която в нома Оксиринк се отъждествява със Сет.
Именно заради пениса, който не е открит, магията на Изида не успява да го задържи в царството на живите и той умира повторно и трябва да остане в царството на мъртвите. Останалите божества решават да го направят цар на отвъдното, където той властва над умрелите. В Дуат, отвъдното, Озирис претегля сърцата на мъртвите с Перото на истината на Маат. По- тежките от перото сърца са били разкъсвани от Аммит, а по-леките – изпращани в Аару. Озирис бързо превръща отвъдното в плодородна земя: Полета на Иалу. От там, той ръководи божествения съд и е наречен Неб-ер-чер (владетелят на далечната земя).
Като бог- оплодител той е бог на растителността – подобно на нея той умира по време на разлива, за да се възроди през пролетта, след като е престоял в земята като посятото зърно. Този аспект е отбелязан от египтяните по време на празниците на Озирис, които се чествали преди сеитбата с изработването на фигурки на бога, в които се поставят зърна, като при покълването си те покриват със зеленина статуетката. В гробниците са открити значителен брой такива статуетки.
Машинациите на хелиополските жреци превръщат Озирис в космически бог. Това схващане може да намери своето обяснение, ако се приеме, че още през додинастическата епоха починалият цар е отъждествяван с Озирис и че жреците трябвало да прокарат това схващане в рамките на догма за слънчевата същност на фараонa – на небето той се съединява с Ра като Озирис, който пък същевременно приема небесния характер на мъртвия цар. В края на Старото царство той се отъждествява с Великия бог (небесния бог) така, както преди това бил свързван с Хор. Това схващане и виждането на Озирис като бог на мъртвите имат еднакви корени. Мъртвият цар продължава да царува в долния свят, който е израз на земния свят, както мъртвият продължава да властва в антиподния. И тъй като слънцето огрява света на живите, а луната – този на мъртвите, то Озирис е бил идентифициран с луната (Аах). Сигурно това схващане за царя, продължаващ да живее и царува в отвъдното, е превърнал Озирис в бог на мъртвите, а като такъв той се е слял с погребалните божества от египетските некрополи и най-вече — Хентаментиу, господарят (оня, който седи отпред) на западните от Абидос, недалеч от Тис, от който произлизат първите тинитски фараонски династии. Този хтонически характер е във възход най-вече през Средното царство, когато озирианската доктрина за спасението (оцеляване на душата, дадена на всеки) се налага над слънчевата и на монархическата доктрина от времето на Старото царство.
Озирис е божеството, което представлява възраждането, този който никога не умира. Той е персонификация на плодородната обработваема земя от Делтата. Той поддържа равновесието и годишния цикъл на сезоните. Същността на Озирис като божество на семето, заровено в земята по време на покълването, в голяма степен помага, по аналогия с нея, за утвърждаването на хтоническия характер на Озирис. В късната епоха, когато доктрините за спасението, процъфтяващи в Гърция и Близкия изток, завладяват античния свят, Озирис запазва само този хтоничен характер на бог- спасител.
В късните епохи Озирис се обединява със Секер и Птах, за да създадат Птах- Секер- Озирис, а също така Озирис е бил отъждествяван и с Херишаф. По време на царуването на Лагидите, Озирис е бил в обединение с божестовото от гръцки произход Серапис.
материалът е статия от Wikia
